Камелия Спасова, Мария Калинова

литературна критика, история на литературата

Литературен клуб | арт група „Устата“ | dualis

 

Корпус и „Мисъл“.
Операции и опции на модернизма

 

Камелия Спасова, Мария Калинова

 

 

        Корпусът има своите операции, мисълта своите опции - операциите се наричат работа, техника, моделиране, оформяне, изработка; опциите са изборът, програматорът, предварителната насока и тенденция, планът, проектът. Тялото работи, мисълта предвижда. Тялото формира вещността, мисълта вещае. Критическите постулати на д-р Кръстев са разработени от тримата поети - Пенчо Славейков, Пейо Яворов и Петко Тодоров. Те са отделните опции на програмата "Мисъл", нейни проявления, видимости, тела.
        Настоящата тема започва не заради кръга "Мисъл", а заради корпуса; не за да добави нова мисъл, а за да разкаже за недъзите на тялото, да подхване "Мисъл" откъм неговата органичност, да го разбере като организъм. Мисълта изработва плана, тялото дава място да се осъществи опита. Езикът провежда, трансформира, мисленето в тяло, в протяжност, в плът и буква. Настоящата разработка придобива опит чрез изследването на кръга "Мисъл": опит в мислнето, опит в тялото и опит във връзката между тях - езика. Тя търси собствен език, език на тялото, език на образа, образи-концепти, образи-тела, метафората вместо(като) научната документация - терминологията. Разработката функционира чрез фигури, фигурите-членове на корпуса "Мисъл" - д-р Кръстьо Кръстев; Пенчо Слваейков; П.К.Яворов; П. Тодоров. Корпусът "Мисъл" не покълва от нищото, а се гради с останките на разпадането на стария кумир Вазов - ЦИТАДЕЛАТА Вазов. "Мисъл" трябва да разклати Цитаделата Вазов, да я разбие, разруши, разглоби, за да набави материал за собственото си тяло. Цитаделата трябва да се взриви, да бъде раздробена на парчета, на фигури, да бъде фрагментирана, за да се освободи място за ново литературно тяло - корпуса "Мисъл". Стари и млади не спорят, а ожесточено, претендират за естетическа доминанта, за надмощие и влияние. Генезисът на модернизма е в разколебаването на целостта и монолитността на литературата, раздробяването и пренареждането й, което е комплекс и на всяка модерност. Собствено характерното за модернизма е че снема и захвърля извънлитературни патерици - родина, национално, народ, минало, история. Не го подчинява на авторитети, а го постановява като автономно. Литературата спира да бъде полезна, да бъде разбираема, да се стреми да обслужва. Тя трябва да трансформира и свежда всичко до фикционалното. Единствената цел на изкуството е да бъде само по себе си цяло и завършено, подчиняващо, абсорбиращо чуждите инвазии. То отнема личността само за да й даде строго фиксиран образ. Изкуството не трябва да е идеологическо, а идейно. Идеологът на нацията трябва да бъде сразен, властта му поругана, за да се сдобие с властта "Мисъл", за да бъде оставена литературата в "безбрежните води -бездънни" на фикцията. Фигурите на българския модернизъм се преоглеждат през метафората на недъгавото и несъразмерно тяло, тяло, което търси пътища да създаде съвършеното слово, предвавилонския език, които не функционира в комуникативните си (зло) употреби, а е употребяван от изкуството, за да бъде то изкуство. Тялото на езика иска да бъде оформено, извайвано, структурирано, моделирано вътре и спрямо самото изкуство.
        Жак Дерида определя "Корпус" като "За душата" на нашето време", а Жак-Люк Нанси като "най-големия философ на докосването на всички времена." Докосването в "Мисъл" е навлизане в индивидуалността, т.е. издигане на мисловното ядро и в същото време не просто обмяна на ядрено (не)вещество, но и обединяване на ядрата в кръг - кръгът "Мисъл". Модернизмът отрицава тялото, цитаделата, корпуса. Модернизмът дели, раз-пол-овява човека: на тяло и мисъл, при което делене мисълта е оплождащото, а тялото е износващо и изхранващо. Мисълта има въ-плъщения извън триизмерността на тялото в реалността, мисълта е анти-реална, модернизмът е анти-реализъм.
        Реализмът е последната точка на българското културно развитие. Изкуството е органично свързано с реалността, то изобразява епохата, няма нужда от индивидуалности, а от образци. Платон: изкуството подражава на реалността, то е образ на образа, двойно отдалечаване и двойно разфокусиране. Отношение на мимесис. Литературата е в клопка на реалността, тя изобразява, но никога напълно достоверно, защото разкроява и разобличава своя образец. Вазов е миметичния период от историята.
        Отношението на модернизма е анти-миметично и анти-традиционно т.е. анти-Вазов. То разколебава и отменя действителността, зачерква я. То е изкуство не-действително и отвъд реалиите. Естетиката на "Мисъл" не трансформира традицията, а я преустановява, изключва я, за да сработи и генерира своето собствено тяло. Във фикционалния режим всичко е реално, той не се съизмерва и оглежда в реалностите от света, защото не работи в полето на неговите локуси, топоси, понятия и граници. Кръгът "Мисъл" започва да търси изразни средства за изход от утвърдените рамки на традиционното изкуство, да провокира художествената публика дотолкова, че да разделят бащата от сина. Пенчо Славейков срещу Петко Славейков. Свръхчовекът срещу онтологическото тял, срещу своя органически произход, срещу зависимостта от своя отец, сътворител, съставител. Тялото е разделителната линия между ницшеанското влияние и творческото начало в поезията на Славейков.
        Забягвайки от телесността на бащите, синовете започват да използват ресурсите на съзерцателността, на разглезеността ("... да се преписва Славейкову известна разглезеностт" Ал. Паскалев), на стерилната мисъл. Тялото не остава привилегия на Възраждането, но то е негов белег (маркер) в една опозиция стари-млади. Реализмът е отклик на тялото, то е готово на героизъм, саможертва в полето на възвишеното, идеологизираното. Корпусът е цитадела, непревземаема крепост, извисяваща се над упадачното, скандалното, самоцелното. Корпусът е реализмът, мисълта-модернизмът. Модернизмът в своята "точка на кипене" трябва да разглоби "кумира" на реализма-Вазов, да мисли себе си като дръзка интервенция, която ще излекува (Доктор Джан-Джан) изкуството от остарялата му мускулатура, да реформира зазиданите в своите цитадели консерватори.
        "Разглобен" кумир не означава умъртвен кумир; култовите практики отдавна са го доказали. Но разглобяването е посегателство, което измества. То е застрашаващо с това, че освобождава пространство, което се осъзнава като незаето пространство." (Симеон Янев "Д-р Кръстьо Кръстев", Т. I). Разглобяването на Вазов след умъртвяването на Вазов, неуредици, разкрити в тялото: 1. сърцето на Вазов било много увеличено от аневризма; 2. също прекалено много била увеличена и дъгата на аортата, „тя образувала нещо като второ сърце"; 3. дебелите страни на аортата били „размекчени като разкашени гуми"; 4. счупен хлътнал череп, понеже най-голямото хлътване е в областта на тилните гънки (център на зрението) - докторът е заключил, че Вазов е бил сляп (Стилян Чилингиров - за аутопсията на Вазов в „И.Вазов. От близо и далеч").
        Разглобяването на частите на архитектурата, скулптурата, мумията - Вазов освобождава пространство с нищо, т.е. вакуумно пространство, което изпълнено с манифестите на модернизма, ще се превърне във вакуумирано пространство. "Душата на художника", "Блянове на модерен поет", предговорът към второто издание на "Стихотворения" от Яворов са манифестната сглобка на новата школа, срастъците на мисловно ниво, чрез които синовете ще се отскубнат от авторитета на своите патри-арси, младото поколение ще разглоби "коляното" на "старите". Манифестът на Пенчо Славейков и д-р Кръстев са и знамения, те рушат стереотипите на традицията, но и пророкуват бъдещето, тенденцията, просъществуването на изкуството ("Тенденция и тенденциозна литература", "Млади и стари" на д-р Кръстев). Манифестът се отлъчва от приемствеността, свива изкуството в кръг, но в същото време е "блян" на модерния поет за бъдещото изкуство. Модернизмът не просто "мисли" в настоящето, но той и "бленува", "фантазира" - това именно му липсва на еснафа, на "даскала". Илюзията/утопията на Кръстев и Славейков е за превръщане на "говеждия пазар" в "блажен остров", където "даскалите" ще бъдат сменени от "поети". Заговорът на модернизма за бъдещето е да изкълчи реалността, да зачеркне нейната негативност и да "фантазира" - висше съществуване, където тялото е захвърлено като един демодиран уникум. Индивидуалистическият проект на кръга "Мисъл" е за неподчинение от изкуството на тялото и неговите материалистични цели (за политика, агитация, пре-ревностна просвета), изкуството не стои в пряко отношение с нуждите и целите на тялото, то няма нужда от "материалистическата система", а от илюзии...
        Кръгът "Мисъл" формира първото естетическо постановено и съзнателно моделирано т я л о в българската литература. Трима поети и критикът сглобяват корпуса на модерната литература. Те имат концепция, м и с ъ л, от която изхождат и която генерира текстовете им. Корпусът на кръга "Мисъл" е в единната структура, обединението на различни индивидуалности, групирането. "Но corpus не е никога собствено аз. Той е винаги "обект", тяло об-ективирано (захвърлено)" /Нанси/ Почерците на тримата поети се внедряват в по-масивата естетическа програма, скандирана от критика. Корпусът е афалното и ацефалното, без опашка и без глава, монолитност и прекъснатост. Така като част от кръга "Мисъл", като вписани и затворени в него, П.П. Славейков, Яворов и П.Тодоров са ацефални и афални, подчиняващи се и поддаващи се на тълкуването на д-р Кръстев. Той разполага с телата на техните текстове и оперира свободно с тях. Но като мисъл, индивидуалност те са изплъзващи се, текстовете им са отвъд програмата, излизат от очертанията на кръга "Мисъл", остават загадъчни, необяснени, неартикулирани.
        Модернизмът традиционно (С. Хаджикосев, Св. Игов, Нина Илиева) е разделян в три етапа: кръгът "Мисъл", кръгът "Звено" - символизъм, "Везни", Гео Милев - авангард като водещи са понятията "свое"-"чуждо", "индивидуалност"-"общество"(традиция). Бойко Пенчев предлага модернизмът да бъде мислен не толкова в дихотомията на термините, които винаги ще представят модернизма в аспекта на някаква недостатъчност, откъснатост, болно и болезнено състояние, което изисква нормализиране, хирургическа намеса, изцеление и регулация, а през идентичността, АЗА и "<практиките на себе си>, посредством които човекът се самоизработва като произведение на изкуството." Поетите от кръга "Мисъл" създават изкуство и създавайки го творят самите себе си като творба. Тяхната биографема е вече изкуство. Те използват различни маски (Д. Камбуров), образи и силуети (Цв. Раковски), преобличания и предрешавания, за да включат и собственото си живеене във фикционалното, да подчинят живота си на изкуството. Затова П.П. Славейков, Яворов, П.Тодоров, д-р Кръстев не се разглеждат само като автори на своите произведения, а като литературни фигури, митологеми, чиито образ литературната критика и история гради и поддържа, за да продължи своя разказа, да създаде големия мета-наратив. Защото и критиката вече е престанала да бъде обективен инструмент за анализиране и хирургическа операция на художественото. В постмодерната ситуация тя също е обхваната от заразата на фикционалното и се вгражда в неговото пространство, пространството на литературата, на творбата (М. Бланшо) или в утопията на изкуството.
        "Тялото е изложеното битие на битието."/Нанси/ Гласът на настоящото изложение се разслоява относно разбиранията си за тялото. Полифония и интерференцията на гласовете - 1. тялото е онтологическо, кръгът "Мисъл" се оттласква от него и го заличава, не се вълнува от заобикалящия свят, от собствената си физикалнност, фигурите от "Мисъл" съблюдават, съзерцават и продуцират друга реалност(изкуството) 2. тялото - текст, физичните особености на творбата, тя е вместилище, хралупа, пещера, в която да се прояват идеите, мислите, вълненията, текстът, който е грижливо обработван, формата, която е старателно моделирана, изкуството, което е майсторски извайвано 3. телата на представителите от кръга "Мисъл" като тела превърнати в изкуство посредством литературата и литературната критика, посредством практиките на четенето. Разбиранията за тялото не си противоречат, те го представят като не-сктитост (гр. a-leteia "истина"), като проявление, като излагане, но сред разнообразна среда, в различни плоскости - онтологична, фикционална и една трета, която е на ръба между философията и изкуството-критиката. Плоскостите не се разрушават една друга, а се наслагват една върху друга. Тялото е не-скритото, онова което не може да бъде удържано и премълчано, то се стреми да заеме място, да обеме свободните териториите, да експанзира литературното пространство, за да го обсеби.
        Модернизмът дава на литературата възможността да бъде елитарно, аристократично изкуство. Елитарността е затворена, корпусът на "Мисъл" не се отваря за всекиго, не приема в пределите си неподготвения читател. Тялото на "Мисъл"-текстовете и личностите - не желаят да бъдат харесвани на масовата публика, да бъдат достъпни, защото това е белег на посредственост. С този белег е маркирана Цитаделата Вазов, тя е загубила свещения си ореол и се е превърнала в крайпътен хан. Вазов е народен поет, него може да одобрява целия български народ, но изкуството не би го погълнало целия. Законите на изкуството не се покриват с националните идеологии, ценностите, постулирани от традицията и нормата. Аристократичното изкуство раздробява Цитаделата на Вазов-поета, Вазов - прозаика, Вазов - драматурга. Фрагментира я, за да я сведе до принципите на модернизма и избира като значимо именно онзи неин аспект, който се подчинява най-лесно на програмата "Мисъл", а именно Вазов - поета. Признавайки Вазов-поета, д-р Кръстев не признава Вазов, а жанрът на поезията, която йерархически заема най-престижно място в неговия манифест. Д-р Кръстьо Кръстев е КРЪСТНИКЪТ на модерното изкуство, той дава имената на членовете на корпуса "Мисъл" - Пенчо Славейков- "невенчан крал на Младите"; П.К. Яворов - "певец на нощта и на душевните бездни"; Петко Тодоров - "певец на воля и младост". Д-р Кръстев е и хирургът, който прави операциите, отстранява нефункционалните части и проправяйки път за изявата, за изложението на нови опит и опции.

 

 

ПАРАЛИЗИРАНИЯТ КОРПУС

 

        Тялото е с парализирана дясна половина, поругано тяло, изтерзано, фигура на изтощението. Целият живот е влачене на недъга, от който се изплъзва смисълът. Бреме, което е пределът на корпуса, залезът на мощта, на натрапващата се физичност, на плътския порядък. Култът към мисълта е комплексът на едно парализирано тяло, тяло лишено от рай. Страдащият Славейков, носещ "цезурата", прекъснатостта на своята телесност, липсата на хармония между дух и тяло. "...при Пенчо Славейков за първи път в българската култура биват оспорени континуитетът на паметта и непрекъснатостта на самоличността- както и мисленето за историята (литературна и обща) като рамка на това разбиране за човека"(Б. Пенчев, стр. 87). Страданието от носената смърт става отверстието, през което реалността заявява своята конституция. Азът гради себе си, надмогвайки гробът на членовете си, тежестта на материалното небитие. "Живите мъртъвци" в реториката на Славейков са любовното докосване на живото и мъртвото, разделени от предела на смъртта. Дисконтинуитетът на физиката раздвоява ореола на поета, една форма с два ореола, ореолът на надмогващото живо и ореолът на онова, което ще възкръсне. Куцият Славейков е "блаженият" Славейков- предикативът "блажени" притежава християнски и езически конотации - "блажен" е най-ниската степен при канонизация на светци, а древните така са назовавали мъртвите, които не са в мрачното царство. Характерен похват в библейската стилистика е анафоричното облажване (Матей 5:3-11). Блаженият е носещият ореол, свещения кръг, аурата, нимбата.
        В гръцката митология на острова на блажените царува богът на слънцето и изкуствата - Аполон. В Дантевата "Божествена комедия" островът е първият кръг на"Рая". Свещеността на острова, както и при ореола, идва от неговата форма, която в идеалната конфигурация винаги е кръгът, а тази геометрична фигура е символ на съвършенството, изразява божественото, единосъщното, тя е без начало и край, глава и опашка, афална и ацефална. Островът е земя, обхваната отвсякъде с вода. Той е инверсия на езерото- знаков топос в творчеството на индивидуалиста ("Спи езерото"), което е вода, обградена от суша. Затова островът е и "обетованата земя", избавление.
        Печо Славейков не изчерпва себе си във фигурата на твореца, той я превъзмогва и също става идеолог(манифеста "Българската поезия. Преди и сега") и критик на самия себе си. Ани Бурова:"Непознаваемостта на Славейков предизвиква парадоксалния копнеж по още един Славейков, който да разчете първия. (...)Втори Пенчо Славейков, естествено, няма....но има Олаф ван Гелдерн и Иво Доля". Мистификацията предоставя идеалния читател и идеалния тълкувател, събира в пределите на изкуството фигурите на твореца, преводача, критика, биографа. Иво Доля и Олаф ван Гелдерн разподобяват фигурата на Пенчо Славейков или по-скоро спомагат за нейното извайване. Творецът е , който практикува себенадмогване, направа на себе си със средствата на творчеството. Пенчо Славейков се превръща в произведение на изкуството благодарение на Иво Доля. Идентичността не е раздробена, а подчинена на фикционалното. Преди българската литература да бъде събрана в първата историческа антология на Гео Милев, Пенчо Славейков прави антология мистификация, в която всичко е измислено-автобиографиите, портретите, текстовете. "Островът на блажените" е съвършеното, утопично място, пространството на творбата, в което художественото се разгръща до безкрай. Славейков моделира своята идентичност и опциите на модерното изкуство през призмата на фикционални поети, те са блажени, защото не съществуват, а са реални вътре в утопичните граници на литературата. Фигурата на твореца е фигура на преводач, медиатор, майстор-изваятел. Тя трябва да пренася и превежда кодове, да прекрачва граници, да отскача отвъд доброто и злото, вън от етичното. Творецът е вън от етичното и естественото, вътре в естетическото. Славейков, извайвайки своето произведение, се превръща сам в изваяние, от субект, който произвежда текстове-тела, излага ги на показ, става обект на художественото, навлиза вътре в неговите предели. Боян Пенев: "автентично човешкото при Славейков не е "природа", а усилия, изваяние". Кой е азът на "Баща ми в мен" - Иво Доля или Пенчо Славейков или двамата са еднакво отдалечени от "лирическия субект". Бащата на текстът е вътре в самия текст: "и като в мене ти и ази в теб живея", Иво Доля живее в Пенчо Славейков, както Славейков живее в текстовете си - по пътя на фикционалното. Истинският майстор - творец не извайва мъртви склуптури, а сам "умъртвя во мраморните форми", за да се провикне "Мойсее, говори"("Микел Анжело"). Авторът трябва да се принесе в жертва на произведението си, да го снабди със своето тяло и своята кръв. Той изхожда от мъртвото, за да го възкреси със своя дух. Бойко Пенчев: "Той има нужда от различното, разпиляното, "мъртвото" като материал, върху който да упражни оцелостяващите си стратегии" Многото разпилени автори от "Острова на блажените" са все мъртви, там са намерили своя вечен покой, общото помежду им е фигурата на Славейков, нейният образ е прототип на всичките портрети, тя ги споява, оживява, съединява като с това едновременно Славейков се мултиплицира, шизофренира, разглобява се на части, превръща тялото си в материал на чужда идентичност. Бланшо: "Да преодолееш означава да надмогнеш, но като поддържаме онова, което ни надмогва, без да се отвръщаме от него, без да се стремим към нещо друго отвъд него". Творецът преодолява себе си в творението, той не се отвръща от творбата, тя го надмогва. Творецът движи творението, докато не го погледне, творческия процес продължава до последния поглед, погледът на Орфей, който връща творбата отново в царството на мъртвите, а творецът се разлъчва завинаги от нея. Славейков събира твореца и творбата като твори самия творец и така се опитва да прекъсне бездната, която дели художественото от нейния създател, да помири тяхната другост. "-Утопия това е, Шели.-/"Утопия! И тъй да е - в живота/ утопиите само дават цел/ и человека во човека раждат"" ("Сърце на сърцата") Думите на поета Шели от мотото на цитираното стихотворение ("O love, I am not but love ") могат да бъдат перифразирани - O art, I am not but art(О изкуство, аз не съм нищо друго, освен изкуство) - за да изразяват естетиката на модернизма или по-точно опита на Славейков, който придобива с "Острова на блжените"-той остава без аналог и подобие в българската литература. Защото естетическо е онова, което не може да бъде преповторено, докато нормите и традицията се утвърждават на базата на многократното повторение, на възпроизводимостта и всеобщата валидност. Олаф ван Гелдерн, Иво Доля и Пенчо Славейков са трите ипостаса на фигурата на автора, която ползва различните тела, за да се прояви- онтологическото на Славейков, фикционалното на Доля и Гелдерн и критическо-фикционалното на Славейков, който тълкува не просто своите текстове, а текстовете сътворени от неговите творения. Гласът на Славейков отменя гласа на Доля и обратно, но гласовете на Доля и Гелдерн, както и на онтологичния Славейков и на Славейков - критика се наслагват, звучат един въз друг. Творението превръща твореца в статуя.
        В Славейков нелегално битуват различни образи. Иво Доля е такъв, защото Славейков решава той да бъде, реализация на илюзията му, на въображението му. Стилизация на идентичности, интерференция на Азове. Той е негово въ-образяване. Иво Доля е образ, "той се появява като изчезнал, той е завърщане на нещо, което никога не се връща" (М. Бланшо) Той е централната точка, в която образа едновременно се осъществява и изчезва, присъства и отсъства. Пълното осъществяване на Доля е в потъването, в изчезването отвъд повърхността, в превръщането му в труп, в смъртта. Дискурсът на Славейков е свръхрефлексивен и металитературен. Героите му не живеят, те пишат, те са творци.
        Славейков е присъстващ и отсъстващ от "Острова на блажените", градящ и градеж, майстор и скулптура, конструиращ литературното пространство и вграждащ се в него. Той извайва своята идентичност чрез текстове и тялото става текст, той работи върху направата на своето Аз чрез слово и Азът се превръща в слово, творяща плът, репродуцираща утопии. Нанси: "Телата идват да тежат едни спрямо други, ето го света", телата излъчват собствена намагнетизирана гравитация, която еротично и фасциниращо влече към своята изпълненост. Танатосът впива членове в изпълнените с Ерос същини, смъртта е последното тегло на натежалите от присъствия телесности. Ритуалът присъствие-отсъствие е "митът за вечното завръщане" на Ницше, който възвръща присъствието преминало инициацията на своето отсъствие. Доля и Гелдерн са шизофрениращото разклонение на общоупотребимото, множествеността на едно-единствено присъствие. Доля и Гелдерн са разширяване на гравитационното поле на Славейковото тяло, свръхпривличащ Ерос, свръхнатежал Танатос.

 

 

КРЪСТНИКЪТ

 

        "Че Пейо Яворов и Петко Тодоров представляват само друго пречупване на тоя същия национален гений, който и в творчеството си, и в целия необхватен богат духовен мир на Славейкова се е разтворил в неизразимото великолепие на една душевна тъга" (д-р Кръстьо Кръстев, том първи, стр.290). Това е цитат от "сравнителния анализ" между Яворов, Петко Тодоров и Славейков, направен над "гроба" на последния.
        Абсурдните сравнения продължават в същия дух. За какво става въпрос всъщност? Пейо Яворов е мъртъв, Петко Тодоров е мъртъв, Пенчо Славейков е мъртъв - единственият жив член на кръга "Мисъл" е д-р Кръстев. Мисълта надживява корпуса, критикът- поетите. Кръстев се извисява над мъртвите тела на своите съмишленици, некрологът е критическият жанр, позволяващ цялостни и категорични обобщения, систематизиране не само на творческите жестове, но и телесните окончания на модернистите. Надгробното слово е критика на живота на мъртвеца, подкрепена с биографични цитати. Анти-тялото си спомня биографичното. Тялото-сандък (ковчег) трябва да съхрани в определен регистрационен порядък следите (стъпките) на своя изтекъл живот.
        Кръстев подрежда биографиите на Яворов, Тодоров, Славейков. Най-ниско е Яворов, мезостъпалото е Петко Тодоров, венецът на кръга "Мисъл" е Славейков. Кръгът на мисълта се оказва вертикала, йерархия, корпусът на "Мисъл" имал глава и опашка, клони и корени, положителна /сравнителна/ суперлативна степен. "Мъченическата Троица на новата българска литература" има своя свидетел (корен "вед" - зная) - д-р Кръстев, който регистрира дори смъртта на тялото като маргиналия на творческите актове. Здрав "разум" над гроба на мъртвата компактност. Кръстникът дава "второ раждане" (кръщението), в което "човекът става максималното, което може да бъде - част от божията благодат, участник в бракосъчетанието между Христа и "невестата", т.е. Църквата, съборното, общо тяло на вярващите" (Б. Пенчев, стр.43), но той е свидетел и на трето преобразяване - смъртта, кръстникът забива кръста на своите кръщелници в пресните им гробове. Парализата на корпуса е изпълнила присъствието с отсъствие, парализата е направила свое гнездо в тялото, което е завзело цялото тяло чрез смъртта. Шестващият д-р Кръстев сред всеобщото обездвижване е натрапващата се физичност на педантичната мисъл, която оприличава, оразличава, подрежда в йерархия.

 

Hoc est enim corpus meum

 

        Кръгът "Мисъл" е грамаден корпус, който бавно нараства, защото се надува и почернява заедно с това. Достигнал предела на пръскането си точно когато кората му страховито се цепи. Мозъчната кора е мисълта, която е самото тяло, собствена мислеща материя и именно тая кора е готова да се разпука. Срасналите се ядра на Кръстев, П.П. Славейков, Тодоров, Яворов произвеждат модернистични жестове, свръхпроизводство на мисли, значения, метафори. Общата обвивка е издута от раклонения на четенето. "Оствовът на блажените" е пренаселен от заклинания на изкуството. Високото класическо определение за произведението предполага една завършена в себе си, самодостатъчна цялост със свой собствен строй, начало, развой и самоизчерпващо се пространство. Тялото на творбата е съвършено в своята окончателност и съразмерност. Модерното понятие за произведение предполага разрастване на безпорядъка, разпиляността, разрастване на художественото време и пространство, поглъщане на тялото на твореца. Така да се каже цялото на творбата включва в себе си самото творение, тялото на действащия творец, мястото и времето на творението, а понякога включва и съзерцателите си. Издуването на творбата е пред насищане, застрашавайки мозъчната кора - граница между мисълта и корпуса: "корпус от точки, остриета, резки, ивици, линии, гънки, черти, резки, деления, решения, букви, числа, фигури, гравирани един в друг писменности, освободени едни от други, гладки и набраздени, плоски и зърнести" /Нанси/ Целостта и монументалността на мозъчната кора е стремежът към статична застиналост. Философията на живота разглобява представите на европейската м и с ъ л от Платон насам. Ницше е новият пророк, той фрагментира мисълта, разделя я , разпръсква я, прави я прекъсната, цезуриална, с луфтове и пропасти. Модернизмът около кръга "Мисъл" е повлиян от стратегията по разглобяването на Ницше и я прилага спрямо българската литературна традиция, в лицето на Цитаделата Вазов. Корпусът "Мисъл" не е абсолютното начало на литературния процес, но той е началото на неговата естетическа програмност и елитарност. Заглавието на последната част на настоящата работа е евангелският текст "това именно е моето тяло": излагане на телата, "моето тяло е моят инициал" /В. Тодоров/. Аз не застава срещу него, аз съм в търсене на своята идентичност. Моята идентичност е фикция, тя е обект на художествени трансформации и метаморфози по въобразяването. Модерното изкуства е срастък между творец и творба. Творбата всмуква твореца, творецът измисля своята идентичност в торбата.

 

Т В О Р Е Н И Е Т О  Е  М О Е Т О  Т Я Л О - тъй рече кръгът "Мисъл".

 

 

        Библиография:

 

        Бойко Пенчев. Българският модернизъм: моделирането на АЗА. София, 2003
        д-р Кръстьо Кръстев. Съчинения, том I и II. София 1996
        Краят на хилядолетието. Носталгии, раздели и надежди. София 2000
        Димитър Камбуров. Явори и клони. София 2003
        Западноевропейският модернизъм и славянските литератури. Велико Търново 1999
        Фридрих Ницше. Тъй рече Заратустра. Книга за всички и никого. София 1990
        Владислав Тодоров. Адамов комплекс. София 1991
        Жак-Люк Нанси. Корпус. София 2003
        Морис Бланшо. Литературното пространство. София 2000
        Фигури на автора. УИ "Св. Климент Охридски", София 2002

 

 

 

 

Електронна публикация на 25 февруари 2006 г.
г1998-2016 г. „Литературен клуб“. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]