Камелия Спасова

литературна критика, история на литературата

Литературен клуб | арт група „Устата“ | страницата на авторката

 

ОТВАРЯНЕТО НА “ОКОТО”

 

Камелия Спасова

 

 

Корица на книгата

        Това е едно строго, остро и безмилостно писане. Поезия, която съзнателно загърбва поетизмите, известна изтънченост и трупането на тропи.
        Георги Господинов

 

        1)
        мария калинова димитрова пробива с ОКОТО, внася опит към сгъването, застиването в обездвиженото тяло на една книга. ОКОТО е опит да се свие, заключи, сбере в една стихосбирка, да се редуцира и да анулира редактирането.
        ОКОТО е цялото и частта, име на стихосбирка и име на стихотворение, корпус и орган. То е тяло, което “умее да разправя истории”, умее “да си показва органелите”, умее да изгражда и да самоубива пространства, да пропуска в себе си и да се затваря, да подхвърля “камъчета” към “хоризонта на едно разбиране” и да препречва разбирането.
        ОКОТО е тунел и само “прецедените вървят” по него, то изгражда свой шифър, код, мрежа, система, която може да се нарича език/стил. ОКОТО трябва да бъде отворено в четенето, паролата към него е буквалността, зануляването на фигурите, “съзнателното загърбване на поетизмите”, концетрацията в конкретното, вещта, в думата. Езикът на ОКОТО е телесен език, реторика на анатомичния изказ, милитаризиран език, скалпел, разрязващ и фиксиращ предметите, телата, “Вселената”. Той е механизъм за кастрация на емоции, убиване на сантименталността, на “захаросаните” чувства. Разглобява преносните(отнесените) значения на имената и сортирането им по/до номера.

 

 

        2)

 

        ОКОТО е кастрирано, ампутирано, обезличено или е затворено - неспособно да изпълни функциите си, да се справи със задачите си. То не е орган на зрението или “въззрението”, а празнина, дупка, тунел. Окото е по-скоро минус око, липса, зачеркване. В стихосбирката то се появява на три места: в “Окото” то е “тунел през главата”, проход и преход към други “свиждания”; в “2)” очите са “изчегръкани”, старателно и съзнателно премахнати; в “6) Дневникът на Ева” очите са прихлупени, затворени, спящи, картините са плод не на сетивно приемане, а на въ-образяване. Окото се отваря вън от “ОКОТО”, събуждането е поръчано за шестия ден. “Ден шести…” е една апосиопеза, заглъхване, замлъкване, лишаване от думи, tabula rasa, áÿëî ïîëå ( ). Окото се отваря, устата се затваря. Гледането е за сметка на говоренето.

 

 

        3)

 

        Редактирането в тази поезия е “фикс идея”, неизтощим импулс за преображения, трансформации на образи. Придвижването, приплъзването, разразяването на образи става от строфа в строфа, и от стихотворение в стихотворение: Ръцете не са само ръце, те “всъщност са джобове”, и джобове не са, те са “два самолета готови за кацане”. “Фигурата на бащата” е в “МАТРИ - ПАТРИ” и в “Окото”; “фикс идеята” в “Прозорец” и в “Устата”; “гръбнакът”, “кръстът”, “пресечките”, “стълбата” се придвижват от “Страшното стихотворение” към “Прозорец” и “Дъждът”; повтарят се “къщата”, “изяждането”, “съвършенството”, “вертикалите”, “Вселената”. Мотивите мигрират, преместват се от текст в текст, рециклират нови значения, преработват същия материал, рестартират се и се презареждат, пренареждат се до изчерпване, до самозавъртане и превъртане, до срив, до колапс. Изказът сякаш е обхванат от амнезия, забравил, че това вече е изговорено, започва наново да артикулира същото в други образи, в друго стихотворение.
        Така се формира цикъл, единство, цялост; стихотворенията се окръглят в творба, оправдават поместването им в една книга, сглобени са от обща концепция. ОКОТО като книжно тяло прекратява редактирането, за да изкаже последователно и завършено един опит, един фотос, една история…

 

Снимка: Камелия Спасова. Всички права запазени!

 

        4)
        Окото, тъй като това е неговата история, като че ли доминира, това око, за което знаем, че е самият сляп Баща…
        Ролан Барт, “Въображението на знака”

 

        Всяко нещо не е само, това, което е. Всеки образ прилича повече на другите отколкото на себе си. Всяка дума е както себе си, така и жаргон за “секс и ужас”, освен да носи своето буквално значение, тя е част от един фасциниращ поглед: “шибаш”, “отваряш”, “пищиш от удоволстие”, “да ги оправя”, “ще свърши”, “слапва, схрусква, смлясква”, “подмокриш”, “стягай”, “петното”, “устата”, “целомъдрие”. Цял корпус от лексика, която отваря нов поглед към ОКОТО. Ново четене, ново значение.
        Окото: орган : зрящ орган: полов орган. Окото е ефемизъм, метонимия на мъжкото, еякуация, пробиване, “сперматогенеза”. Кастрираното око: травма, семейна трагедия, преобръщането на пола. ОКОТО разбира от “мъжки и женски шишарки”, от Жорж Батай разбира, “от очи понякога”. То е чувствително към мъжко-женското раз-пол-овяване.
        Първото стихотворение в ОКОТО е “МАТРИ - ПАТРИ”, в неговият паратекст(заглавието), както и в самия текст(особено първите 5 строфи) има алитерация на “т/р”, което задава определен ритъм - говорене подобно на скандиране, на пропагандиране, на законодателство, изказ, който произнася крайни решения, присъди. Лирическият аз не раздава правосъдие, той съди сам себе си. Издава закони и се осъжда по същите тези закони, когато ги нарушава. На места говоренето е заповедно, заклинателно, наставническо, дидактично, репресивно: “сега иди му разправяй”, “не разресвай плитката”, “до идея фикс се стягай”, “ти вади реброто”, “долу!”. Но то не е императив към един “вероятен” или възможен Ти, а е обръщение към себе си. Наставляване и смъмряне на себе си по реторичния модел: казвах ли ти така да направиш, а ти не го направи. Граматическите лица са “сбъркани” в тази поезия, както и много други неща пък се “сбъгват”. Личните местоимения въобще са интересна и проблематична зона, те се видоизменят: ти става аз, тя/той съм аз, аз “няма име, има номер”. Лирическият аз не се появява веднага, обикновено се прикрива зад определена вещ, определен орган, синекдохично открива само някоя своя част (окото, устата, петното, юмрук, ръцете, главата). Но изведнъж след като в обектива на ОКОТО попада една натурално- веществена картина, азът се саморазкрива, самопоявавя: това е преходът от “фигурата на бащата” до “растат ръцете ти, татко”; от “все по-важна се оказва устата” до “да не се отваряш”.
        Окото е метонимия на мъжкото, устата е неговият женски еквивалент. “МАТРИ-ПАТРИ” е обръщение към бащата, “Пристигане” към майката.
        Устата: орган: артикулационен орган: полов орган. Устата изпълнява функциите си, тя е пренатоварена със задачи. Трябва да бъде възпряна, застопорена, затворена. Устата е поглъщащото, смилащото, поемащото. Но тя може и да се самоизяде, самоизговори, саморазруши, саморазчете. Устата “брадясва, пуска корени”, опитва се да постигне целостта и целомъдрието. ОКОТО е такъв опит към цялост, към “свиване на челюстния ъгъл”, затваряне, възпиране на потока от "имена, преустановяване на вината, маниерността, разпускането. Отказ от опитите за усъвършенстване= “Страшното стихотворение”.

 

 

        5)

 

        ОКОТО се фокусира върху дребнавостта на един институционализиран и бюрократичен свят: държавата се опитва да се намеси и да разбере интимни подробности, всичко да разбере и картотекира - от “бельото, трикотажа, чорапогащите” до “чакалите” и “калхмудските костенурки”. Може да се успокои и “свърши за днес”, но утре ще продължи да разпитва, да “ни измушва” и да “ни взима парите”. Бригадири, полиция, д- ри, пощи, съдилища, църкви, пенсии, заповед №8(не кради!) са част от дискурса на институциите, те са кадрите на държавата, която иска да е навсякъде, да се “паркира” помежду всичко. Свръхзаконодателната държава срещу императивите на един свързаконодателен аз. Дребнавостта на институцията срещу маниакалните проекти на личността: разрив.
        ОКОТО фиксира и мотиви колкото реални, социални, толкова и сюрреалистични, гротескни: бедност, безработица, битовия космос, отчуждение в семейството, родовото прекъсване и разпръскване, заминаване, което не е последвано от връщане, а от “свиждане” - виждане под опеката на институции. Разкъсване на някакви митологични и първични връзки (“първородната”, “сфера”, “Бога-трилистник”, “кръста”, “реброто”, “завета”, “Съд”), които са рефлекси на едно болезнено случване.
        ОКОТО е поетика, която изгражда пространство с телесни метафори/метонимии, дотолкова че пространство и тяло се слепват, взаимопроникват, преобразяват се едни в други. Вселената се е смалила, тя е клетъчен организъм, микропространство, дребен свят. Пространство свито до колабиране, до пълна стагнация, без въздух, без място за въздишки. Тялото е оголемено, разтворено, раз-пънато, протяжно. В “Страшното стихотворение” къщата и тялото са едно - тялото се е разширило до размера на къщата или къщата се е смалила до тяло, така че “гръбнак” и “кокоши крак” са едно.

 

        Коя, по дяволите, е Камелия?!

 

        ОКОТО: http://ustata.litclub.bg

 

 

---

 

Мария Калинова. Окото. Изд. „Макрос“, Пл., 2004 г.

 

 

Електронна публикация на 15. септември 2010 г.
г1998-2016 г. „Литературен клуб“. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]