1. Вавилонско четене

         Фигурата на Богдан Богданов като изследовател на класическата древност и като личност, политически отговорна и ангажирана с актуалното състояние на българската ситуация, не може да не предизвиква ответност с появата си в публичното поле. Новата му книга освен за внимателно и проникновено четене, дава възможност и за повдигане на древните-модерни въпроси около текста и контекста; античното и съвременното; минало и настояще; индивид и колектив, и то именно в смяната на кадъра от титулните фокуси литература, общество, култура. В подобен процес на преминаване през исторически епохи и прекрачването в интердисциплинарни територии допълнителна плътност добиват разсъжденията за традицията, общуването и средата. От едната страна остава свършената работа с античния материал, а от другата перформативното осъществяване на теоретичните постановки в акта на конкретните прочити. Подобнa методическа съобразност прави писането на Богдан Богданов и написаното от него двойно защитено, динамично и гъвкаво, като същевременно предлага както модел за рефлектиране на античността, така и подтекст, който да размества случващото се в непосредствената действителност.
        Към Култура, общество, литература има поне два ясно разграничими модуса, или по-точно стратегии за нейното обхождане – хаотичен и последователен. Ако и предишни книги на Богдан Богданов, доколкото са сбор от есета с различна степен на вътрешна кохерентност и напрегнатост, да позволяват разпиляно четене, без да го предполагат, то настоящата сякаш настоява на него, изисква го. По думите на съставителя Орлин Тодоров тя „е замислена и осъществена като сборник (reader)“. Сборникът (reader) открива на читателя (reader) възможността сам да събере, сглоби и сговори отделните текстове в нов ред, с друг акцент, да направи свой подбор. Такава процедура неизбежно си служи с редукция, тя пренебрегва някои есета, за да започне и се центрира именно около личната зона на интерес. Reader-ът не се противи на подобно съ-съставителство, то дори е провокирано от образователната перспектива (във връзка с анализа на paideia и корените на понятието „култура“). В процеса на активното съчленяване на мрежата от есета и пренареждането им в „друга книга“ се очертава профилът на читателя, а избраният подход (културологически, херменевтично-исторически, структурно-семиотичен, психоаналитичен или интерпретативен ерос), както и дисциплинарна рамка (антропология, историография, социология, филология) усвояват по съответния начин материала.
        Непоследователно четене на сборника е насърчено от относителната самос тоятелност на всяко от есетата, което е извадено от предишния си „естествен“ контекст на една от следните книги на Б. Богданов – Мит и литература, 1985; История на старогръцката култура, 1989; Орфей и древната митология на Балканите, 1991; Старогръцката литература: исторически особености и жанрово многообразие, 1992; Литературата на елинизма, 1997; Промяната в живота и текста, 1998; Европа – разбирана и правена, 2001; Отделно и заедно, 2005. Отделните текстове носят заглавия, които достатъчно точно поставят проблемa, който е изследван, както и неговия обхват и конкретен исторически или текстов източник (напр. „За стратегиите на философския текст и определимостта на философията. Платоновият „Федър“). Приблизително една трета от есетата са взети от История на старогръцката култура, частите от която стават важна обединителна и спояваща линия, внасяща именно ударение върху културата, неизменно търсена перспектива в един сборник с „текстове по културна антропология на Античността“. Едно разбъркано четене би могло да подбере от всяка от петте части на книгата по едно есе (I част „Празникът в старогръцката култура“, II – „Атическата трагедия от гледна точка на културата“, III – „Фройдовата психоанализа, атическата трагедия и европейската култура“...) и така да навърже свой разказ и книга, без с това по някакъв начин да „изневерява“, да подрива или подменя авторовите тези.
        Тази стратегия не е за подценяване, защото подобен внушителен корпус от текстове (630 страници) изисква определен рецептивен капацитет за бавното, синтагматичо и дълбоко навлизане в книгата. Вавилонското четене има преимуществото, че самo набавя своя център и избира изследователски сюжет(и), каквито книгата реално предлага. Тук е мястото на едно пожелание: подобен пътеводител към класическото наследство, какъвто е сборникът, би бил по-ефективен, ако е снабден с показалец на антични понятия и реалии.

        2. Концептуални сюжети

        Вторият подход към книгата, нейното линейно четене вече въвежда в ситуация, в която трябва да се мисли обхватно фигурата, дейността и книгите на проф. Богдан Богданов, което е сложна и респектираща задача. Тя изисква да се открият топосите в изследователската тера на класическия филолог и през тези напрегнати точки на внимание, които са устоявали във времето и са били пренасяни от книга в книга, да се очертае теоретичният и методически профил на учения.
        Тези напрегнати точки на внимание са представени от съставителя Орлин Тодоров в петте части на сборника (пет са и композиционните части на атическата трагедия): I – „Изследване на културата“, II – „Традиция, епохи, стилове“ III – „Човек и общество“, IV – „Мит и идеология“, V – „Текст и интерпретация“. Ако трябва бинарно да се именуват и първите две части, това биха били опозициите „отворени – затворени общества“ или „делник – празник“ за първата част и „антично – съвременно“ за втората. Цялото на книгата се организира от глави, които са с все по-стеснен периметър, навлизане от по-едри структури към все по-частни случаи. Култура, общество, литература започва с етимологическите корени на думата „култура“ и завършва с основни постановки около разбиранията за художествен текст, както и със схванатата и приложена семиотична възможност животът да бъде видян и четен като нехудожествен текст, което именно дава правото да се чете културата, всекидневието и обществените отношения, т.е. те биват интерпретирани.
        В теоретичното разбиране на Богдан Богданов трябва да се схване позицията към границата и инструменталното боравене с дихотомии, за да се вникне по- прецизно в проекта му. „Но така и не се отучих от определянето с поставяне в бинарни опозиции. ... Сега вече разбирам, че бинарността е когниитвен модел за реалност, който става по-ефикасен само ако се преплита с други модели“ (439). Така твърдите опозиции са просто схеми, които могат да се проверят в един или друг контекст и именно активирането им в определена среда ги динамизира.
        Богдан Богданов си служи с гъвкави парадигми – парадигми, доколкото са тотализиращи и абстрактни инструменти, гъвкави именно защото са подвижни. Тяхното динамизиране се случва чрез 1. исторически диахронното им втъкаване, 2. боравенето с конкретика (епоха, автор, текст, детайл) и честното признаване на местата на остатъчност, на невписване в модела, на суплемeнтарна енергия, 3. на рязката смяна на кадъра между минало и актуално, между текст и контекст, между частно и публично, между култура и природа, 4. във взаимното вглеждане (диалогизиране) на възможните парадигми, в проверката им една спрямо друга. Теоретичните концепции не само, че са добре познати и нередукциионистки представени, но са и съобразно приложени. Културната антропология е най-обхватната рамка, а вътре в нея постепенно се стесняват по-вътрешни рамки, като никога не се достига до пълна затвореност и едноизмерност на съжденията. Ловкото използване на опозиции прави стила тезисен, а тяхното преодоляване не идва в снемането им в трето, а в „разчупването“ на някоя от страните отново на две, в нова по-продуктивна опозиция. Така например при деленето на затворени и отворени общности вторият термин се отваря във възможността си да разпредели делника на частен и обществен живот, като разтърсва старата опозиция „празник – делник“ с добавянето на трети елемент – „всекидневие“. Подобно на Фройд, който усложнява първоначалното делене „съзнателно – несъзнателно“ в триделната схема на То – Аз – Свръх-Аз, така и тук, в динамиката на прехода от едно време към друго, се формират междинни функционални понятия. Към осмислянето на човека в разпънатостта между природа (животно) и култура културата се раздвоява на разбирането за автономно индивидуалното и общественото същество, като обаче новата опозиция пази връзка със старата през фигурата на жертвата. Отношенията се усложняват във всеки частен случай, който е винаги преходен, междинен, исторически вклинен, носещ памет за стари практики, но и активно преформулиращ ги на своя език.
        Важна е тезата от есето „Мит, философия, наука“ за вътрешен диалог, който „ще може да поставя под въпрос основанието, което води до еднозначност. ... Оттук и доброто на свършващата и наново подемана реч, възможността за измъкване от една и за обръщане към друга, опитът същото да се каже по друг начин, което е и опит то да не е същото“ (475). Такъв е опитът, който може да се проследи в Култура, общество, литература: със смяна на книгите и побирането им в общ проект есетата усилват вътрешния диалог помежду си, като с навлизането напред или навътре през книгата той става все по-доловим, все по-експлицитен. Концептуалните сюжети имат своите обрати, своите преосмисляния, дописвания и подхващане на същия проблем, който обаче е станал вече друг. Доказателство за единството на книгата е нейната вътрешна мрежа, сюжетите, които разтварят отделните есета чрез своите прикрити диалози, внимателното и равномерното им групиране в съответните части, като водещ е тъкмо тематичният, а не хронологичният принцип. Разчетената организация на сегментите явно демонстрира системност, като всеки елемент е „екземплярен“ (9) както към цялото на главата, така и към цялото на книгата. Култура, общество, литература може да се чете като opus magnum, като сбор от примерни текстове, всеки от който развива или добавя същите-други страни от наследството на античността.

        3. Контекстуални прочити

        Някои от есетата на Б. Богданов съм чела в гимназията при заниманията със ста- рогръцките текстове, после в университета някои от книгите му са били важни отправни точки в четенето на антична литература. Но наистина нов поглед към корпуса „Богдан Богданов“ за мен се появи по време на магистърския курс на Миглена Николчина „Контекстуални прочити“, както и през текстовете й „Семинарът: начин на употреба“ и „Зевгма: една програма. За хубавите разговори“. Семинарът като възстановен симпозиум, дисидентстването през хубавите разговори, както и зевгмата – прозирането на времената едно през друго, са възлите на тази трета стратегия за справяне с Култура, общество, литература. Може би тя е най-сложната, но и най-близка до самото теоретично мислене на Богдан Богданов, за който валидизацията на конкретния исторически контекст е ключова. Разбирането за атическата трагедия и античния роман, „Илиада“, „Одисея“ и „Дела и дни“, образът на Орфей, Аристотелевата „Политика“ или Платоновият „Федър“ задължително минават през едно оглеждане и съполагане в културата, през която възникват, в техния естествен контекст. В прескачането на контексти важни са разясненията, уговорките, преводите по възможните недоразбирания на прескачанията и пропастите в диалога на различните неща, които пазят едно и също име. Всички неясноти, които се пораждат от налагането на съвременните стереотипи върху древни паметници. Грижата по реконструиране на контекста е и грижа по памет към „отминалата“ гледна точка. И все пак става въпрос именно за диалог между времената, за зевгматично свързване, за въвеждането на античността и съвремието в общата рамка на европейската културна традиция. В самия център на книгата е есето „Фройдовата психоанализа, атическата трагедия и европейската култура“, което извършва подобно движение, съполагайки „Едип цар“ на Софокъл и Едиповия комплекс на Фройд както през различието им и взаимното им недопрочитане, така и през случилия се диалог, през заслугата им за изграждане на единна европейска култура. Може би и в стремежа да бъде чуто другото, да бъде схванато непознатото и чуждото в термините на културата, т.е. рефлексивно и осъзнато, е постоянството в проекта на Богдан Богданов. Неговото усилие да превежда античността на съвременен език, да я прави актуална, да произвежда значения в настоящата среда е тъкмо опитът да открие възможността за общуването между нас и нашето минало. Това е двойната оптика на отдалечаване и приближаване: усилието да се захранва преходното и моментното с образцови разкази и същевременно да се вижда някогашното в ново превъплъщение.
        За контекстуалния прочит на Култура, общество, литература решаваща е 1989 година като предел, който маркира промяната на средата. Би могло да се проследи как се артикулира връзката с актуалното в текстовете от История на старогръцката култура (1989) и как в следващите книги. В първия случай паралелите са имплицитни, иносказателни, загадъчни, във втория степента на откритост и яснота е по-отчетлива, нещата вече могат да бъдат назовавани пряко. Забележката от есето „Европейският интелектуалец в профила на античното време“, която гостуващият в София лорд Ралф Дарендорф отправя към българските интелектуалци, „че ни намира откъснати от съвременната актуалност“ (287), травмата, „че в умозрителното си теоретизиране ние страним от въпросите на деня“ (288), са „изначалното лишение“ или липса в нашето живо настояще, което мотивира Богдан Богданов отново да подема старите-нови търсения едновременно в полето на античното и модерното, защото, независимо върху какъв обект работи, авторът търси пробив към реалното, за да бъде и изследването му реално ефективно. Разказът за ефектите от написаното и изговаряното от Богдан Богданов, за реалните хора, които са задължени както строго академично, така и в категории, свързани с опита, общуването и житейската позиция, е също част от контекстуалния прочит. Този прочит обаче е изначално незавършен и незавършим, доколкото текстът Богдан Богданов все още се пише. Пише се от автора в предстоящите проекти и книги, пишат го и читателите в акта на своето четене. И през стратегията, с която избират да четат.

---

Богдан Богданов. Култура, общество, литература. Текстове по културна антропология на Античността, съст. Орлин Тодоров. Изд. „ЛИК“. С, 2007 г.

Съвместна публикация на „Литературен клуб“ със Списание „Алтера Академика“!