баба още страда
две години час по час
вместо звънци
биели сирените
мине не мине
и се присеща

колко непрочетена останала
руската и европейска класика
зидали прозорците
на тъмно се криели
бягали с плитки под баретите
към подготвените скривалища

понякога изневиделица й изплуват
смътни латински изрази
dum spiro spero
или luna plena est
от годините преди
бомбардировките

дебелата леличка от детската
заплашваше да залепи
с лепило устите ни
ако не спим по обед
а приказваме
в креватчетата
аз съм с чайниче
върху пижамата, възглавката
гардеробчето
и всичките ми други
принадлежности
страхувам се наистина
представям си как хелмито
с кафявтото си вещество
ме лепне и запушва, гласът умира
засяда вътре, расте без израз
този тумор от заглъхване
дебелата леличка ще го направи
знам си, не би я спряло нищо

скривах се от нея с момчетата
сваляхме капаците на чайничетата
потичаше водата от чучура
и дълго разсъждавахме
върху илюзорното различието
между половете
твърде убедена че ще се оправи
всичко
само да порасна

едно обло аз понякога се зъби
излиза на повърхността
но бързо губи форма
потича
така че се отварят
течовете ми, мъртвите влечения
и загубени пластове време
люспи от стари плакати, люспи от сгради
прах и мазилка се мътят

как умело мога да се изкормвам
каква стръв по обезумяване
припада синтаксиса
и всяка реч е вече съмнителна

време е време е
да се прибера
където джкш ме чака

Пъпът на този град
(кръгло площадче с паметник,
обелил своето минало
за да стане звук и синтагма
за срещи)
тя не познава
и мести с поглед центъра
малко встрани
където миризмата
я връща бавно вкъщи
дервишки пумпал стават дните
и около шишът миметично
желанията й се завъртат
примки-мимки, стари снимки
нахлуват късове памет
но ето хоп: от унеса я буди мил арабин
и към горещата шауарма
добавя един фалафел с форма на сърце
съвсем без никакви пари.

Дребните древни
никога не ги е имало,
не са пробождали с меч и копие,
не са обичали, отвличали Елените,
не са обезумявали, обезчестявали,
не са в гняв съдбата клели,
децата им не ги убивали
и никога с музите не си приказвали.

Дребните древни
са напълно измислени
наши съвременници,
които записват безсънно
след последните новини.

Какво ми даде Омир величавият
в своите гневливи хекзаметри,
бяхме прости хора без образование,
не плащахме на реторите и софистите
и мъкнехме сами дела си по съдилища,
буквално псувахме, без фигури,
в замяна никъде не фигурираме,

следи от тая моя личност
няма открити,
няма открити.

Добре прекарахме, Морихий,
не се разстройвай – в крайна сметка
твоята липса стана повод
да си призная, че съм в тебе влюбен,
тя да си признае, че е в тебе влюбена,
така че
имаше толкова да си говорим
за общото помежду ни.

Върлува тежък грип, Профирий
и знам, че си вкопан в земята
вече девета есен,
но когато ноемврийският задуха
с върха на пръстите си те усещам
как провисваш тяло тътрузиш крак
от стая в стая
и подпяваш с цяло гърло:
кали мера, кали спера.
Аз не помня как да ти отвърна.

Върлува тежък грип, Профирий,
а някои неразумни
твърдят, че идва чумно време
и болни са децата,
прищипани в скоба от бащите си
и болни са им майките –
отрано малките отказали да бъдат кърмени,
без да е Дионис покровител,
отново влизам в малки драми,
а не остана кой да гледа
и припява:
вътре пласт след пласт зараза.

Не се оплаквам,
но ми липсва тази сутрин
твойто кали мера, кали спера
за да спре
моето
пълзящо
сгро-
мо-
лясссссване.

да бяхте ме родили в златен век
не в мрачните кьошета и килери
където похотта ви свари все творите
не възкръсват едноизмерните ви сенки
и в ключалките зениците си включвате
за да следите какво се случва
у съседите, защото в близост, но не тук,
измамна близост,
нещата стават, които тук не стават
и златните дните в Рим, и златни в Атина,
такива ми били разпасани бащите, майките
така не ме научиха да чукам по вратите,
а с очи в ключалките
далече стигам без да пипам
и други са виновни
че не ми отвориха

В куфара на моята obscura
всички са заключени.

Воайорът и без това не е пасивен наблюдател,
нито е единственият, който наблюдава –
портите на времето се свиват и разтягат
в най-естествения ход от всички входове.
Труп до труп са неговите погледи,
щракват в капана му и най-добрите –
все пак трябва да се фабрикуват спомени.

Някои се усмихват: свян в шепите,
други дават знак, че знаят:
винаги сме голи – с шапките и с обувките,
в негатива скришните ни помисли се проявяват,
тъй че нека знае – знаем –
и да видим хищно как ни гълта с очите.

Нека той ги гледа, аз го гледам.
В упор стрелям,
фотоапаратът мигва,

пренавивам бавно лентата.

В някои списъци
е поместен между Хусерл и
Иван х. Христов, който не онзи Иван
за когото се сещат понякога пощаджиите в Бдин
а просто някой хаджия, може би спомоществовател
на вестници от средата на деветнадесети век
на този Иван не може да му бъде засвидетелствано
кога е роден
или още по-малко умрял, нито според архивите на БАН,
нито според гигантските паяжини, които светят
нощем, когато черпят от моята кръв и сутрин вените
ми пътни алеи сочат едно бързо пристигане
но загасне ли токът неочаквано и тръгнат ли световните кризи
сриват се паяжините, сриват се данните, свиват се пръстите
и тогава наново избираме
кой жертвата кой паякът
а Христос според списъка е роден няколко години
преди Христа и има година на своята смърт.

някои книги се обелват
свличат се обложките
стигнат ли до моите ръце
и вече няма помен
от заглавия и автори
от красивите им облекла
и какво ли е това ми четене
вписване изот повърхността
с молив да изстържа празното
тя е моя аз съм нейна
и залепнала от тая дейност
кой дълбае кой почуква
няма вътре де да влезнеш
страници се дъвчат бавно
а мастилото продрасква по езика
как поглъщам кой поемаш
искаш да сме само твои
буквите да се загнездят
вътре в теб да мътят тишина
за да станe кой да стане
гърлото на гъвка на бобина
взрив снаряд
да гръм да гръм
но не...

всички копия изправени и безучастни
по стелажи по сейфове
по собствени хранилища
моят опит за разправа срещат хладно

твърде хладно.