Рубриката се поддържа с конкурс на
       Национален фонд „Култура“

         „Градът на амазонките“ на Миглена Николчина е единна книга, която напластява в себе си осем различни книги, осем отделни плоскости, които имат способността за непредвидени скокове и обрати. Разчитането им една през друга е втичане в общ поток, но и прекъсване на собствените измерения и преминаването в измерението на следващата книга. Завършеността на всяка от плоскостите е гарант за възможността на собствения й пробив и прескачане отвъд. Трансформациите на почерка са упражняване именно на способността за подобно изместване, което единствено може да побере непоместеността на поетическия език. „Градът на амазонките” е сложна цялост, архитектониката на този град е майсторски конструирана, така че във всяко предходно внимателно вече да се събира и антиципира следващото, но в един неразтворен и събран вид, за да може по-нататък същите мотиви, образи, фрази удоволствено да се разгърнат, отворят, раздиплят. Като същевременно градът разчита изключително много на процепите, които е оставил в себе си – процепи и пропуквания, през които от следходното може ретроспективно да се обърне и погледне изненадващо назад.

         1. Обръщане или вгъване

         Книга осем от стихосбирката (осмицата като вертикална безкрайност или като лентата на Мьобиус) е книгата в проект, съставена от едно единствено стихотворение, което идва, за да затвори книгата, но за ретроспективното око то естествено може да послужи за вход към „Градът на амазонките”. „Звездите на Тоскана” назовава жеста на обръщането, ведно с жеста на обръщението, призоваването, извикването. Веригата Вергилий – Данте – Доре – Величков – дете – поетически аз не са стъпките на едно постъпателно предаване и общение. Наобратно: това е обръщане през загърбването, обръщение през „говоренето в себе си”, усукано засрещане, което се осъществява благодарение на оставената възможност на празното. В поемата старите поети, неотстъпно призовавани от съвременността, най-сетне проговарят. Данте проговаря и в тази епифания, това, което има да каже, е че той не говори на поетическия аз, той е вдълбан другаде и само доколкото обитава други градове и други звезди, той е в правото си да говори, да се обръща. Обръщането и като извъртане назад към отминалото и загърбеното, останало отзад, останало памет и тайна, и като призоваване е в това вгъване на времената, книгите, думите: мьобилсово проглеждане. „И тъкмо това е говоренето ми към тебе,/ вслушано в погледа ти/ през самата плътност на моето необръщане,/ през загърбените неща,/ през загърбването на всяко говорене в себе си. […] Това е островът, казах си, другият остров. / Какво ми казаха, ще предам по-нататък.” (206) Пресичането на думи и поглед не е в едно измерение, то е в отказа, но не в отказаното хранене, раждане или умиране (цикъла „Анорексия”), а в вглъбяването навътре, което превръща плоскостната в пространствена структура. Предаването нататък, тази наследствена отговорност, става не в преките дарове, а в заобиколните пътеки, оставени в „Градът на амазонките”, в обърнатата перспектива. Сляпото око на този град е другият остров, където протича едно умиротворено, нетрагично преображение. Обръщането през загърбването става чрез вгъване – Борхес разказва, че сложната структура на „Вавилонската библиотека” всъщност може да се представи и с книга - вадемекум, чиято страница безкрайно се делят, защото са вгънати една в друга, така че винаги непостижим остава средния лист или обърнатата страна. Не е изключено и процесът на вгъване да има известна близост с асимволията, килването настрани, в което самият език е обхванат от безкрайността и е способен на странни и непредвидени изнасяния отвъд.

         2. Жанрови трансформации

         Общата жанрова рамка, стихотворения и поеми, задава онези нормативни жанрове, които окръглят единството на книгата и задават нейната цялост. Това единство е зависимо от структурирането на отделните части, тяхната последователност и прехождането им една в друга, но и от структурирането на всяка една от книгите точно като завършена и конципирана цялост. Вътре в тях отделните стихотворения и поеми вече се предефинират като скърби и безместия, зирки, асимволии, кратки разкази, лирически абекти, отсамни елегии, обръще/ания. Всеки от тези жанрове е недвусмислено вписан и продиктуван от конкретния исторически контекст на своето написване и едва с подобно вгънато засрещане помежду им в общата стихосбирка започва да се очертава следата на техния диалог. Тези жанрови модификации са предимно теоретични конструкти, които издават концепцията на отделните книги, модусът, през които могат да бъдат четени, пролуки и входове за интерпретации. Но трябва да се отбележи изключителния поетологичен потенциал в създаването на нови жанрове, откриването на нови литературни пространства, образуване на нови форми, запълвани и населявани от самите стихове. Както отделните стихотворение в една книга се вписват в единството чрез нововъзникналия жанр, който скрепя тяхната цялост, така и отделните книги, всяка белязана със своята жанрова трансформация построяват „геометрични, но с геометрия отвъд комбинациите от цилиндри и правоъгълници, човекотворни, но без да нарушават плетеницата на леса” (99) сгради, кули и поеми от „Градът на амазонките”.
         Някои от жанровете влизат в особена динамика помежду си, свързване и отхвърляне, илюзорна близост, неточно приближение. Скърбите и безместията са контрастни на отсамните елегии; пробивът на зирките може да се свърже с преките откоси на лирическите абекти, а в обръщанията и асимволиите са близки по спомената вече своя наклоненост, точно както на попрището жизнено в средата Данте е всъщност на попрището жизнено пет осми, 62, 5% (164). В подобно четене през жанровите трансформации непобраността на „Скръбта по Далчев/ Хьолдерлин”: „Бе скръб по Хьолдерлин, от сънищата съзерцаван,/ от стиховете си живян, убит от гледките” (74) идва отсам в „Елегия за един рейнджър”, където въпреки отсамността на днес, несъбуждането и безславието на сегашността, белези остават: „Понякога обаче профилът ни остава/ В нечий случаен поглед/ И от чуждия живот продължаваме да се взираме / В нещо видимо само за нас / Тъй както в този миг той гледа от мене.”. Това жанрово обръщане отпраща скръбта по Далчев/ Хьолдерлин към гледането на Величков/ Данте от последното стихотворение, то превръща „Златният век” в „Днес”, където „буквите се завърнаха в нещата” (201). Тези взирания, тези зирки, случайни зървания, които остават отпечатък единствено в безмълвието на писмото, са неизменен белег в почерка на Миглена Николчина. Те са, които пораждат множеството гласове вътре в отделните стихотворения, множеството погледи, които се роят, нагнетяват, разрастват, без да се идентифицират напълно, а оставят като полепнали профили, случайно уловени в езика. Поетическият глас от първите четири книги често се пита с нереторическите въпроси кой, какво – „Кой името ми ще подхвърли като ехо” („Писмото”, 12), „Какво би бил гласът човешки, ако не викаха/ през него мъртвите” („Предсимфония на гласа”, 17) и в лунатичен транс дочува и улавя гласове и погледи.
         Тази безмълвност и смълчаност на писмото е разстреляна в „Кратки разкази за любовта и писането“, където се случват всякакви „Писмовни убийства“ и кой, какво с режеща острота добива плътността на „ но кой кого и курви ли са или братовчедки” („Притурката на брака”, 137). Писането между любовта и застрелването отново въвлича възможността да се получи наобратно, да се твърди наобратно, да се случи отвръщането от езика и историите в своите поетични изгърмявания „между фабула и фабула/ между сюжет и сюжет/ между между и между” („Леко писане”, 134) да свършат с връщането на писмата. Митологичните асимволии, кастрации и лишености естествено и леко преминават в убийствено-еротичната динамика от кратките разкази особено през последната част от „Асимволии”. Антерос (цикълът „Антерос”) като брата близнак на Ерос е свързан с несподелената любов. И така неслучването между двамата при „[о]твърна: върна” в „Чичен-Ица” логично се придвижва към фабулирането на разгулностите на Ерос в следващата книга. Последно стихотворение от нея „Семейотике” отново се развива през дъждовен ден посред път, но е решено в съвсем различна кулминация: обърнало вече отвръщането в екстаз. Този преход от „Асимволии” към „Кратки разкази...” е средищен за „Градът на амазонките” (как средищен: асимволично или средищен 62, 5%?), доколкото разнищващият се език с остротата на една „проста аритметика на наличното/ ако го няма, какво да му жалим/ ако го има - ето го!” („Осемнайсет сантиметра”, 148) започва да разнищва, да реже, да застрелва. „Кратки разкази за любовта и писането” не се свени да назовава нещата с техните имена, да бъде конкретна, плътна, буквална книга и едновременно е заредена с оргазмична сила, която разтърсва, изригва, изкарва от равновесие. Тези „разкази” са еруптивни разкази, вулканично фабулиращи, спазматично сюжетиращи. Екцесивното: винаги в захвата на едно „леко писане”. Безместието на писмото отваря място, където в самия стих „кожата ми се плъзва по кожата на Сафо Катул ме прониква” („Александрия”, 126) невъзможностите на любовите и убийствата добиват плът и видимост.
         Със същата сублимационна мощ е заредена и следващата шеста книга „Преход. Лирически абекти“, но в нея е отнета наратологичната канава, за да бъде оставен читателят пред зрелището на самото избликване – с минимум средства се постига максимална поразителност. Ако в „Кратки разкази...” все още действа принципът, че ако има пушка, тя трябва да гръмне, жанрът на абекта отменя тази „типична фалична концепция”, „фатума на едно финално изгърмяване” („Музара на прехода II”, 160) чрез тоталното сриване на стената, ведно с пушката. Абектът вече не разчита на субект-обектната динамика, а смила, срутва и прекъсва значението до отделните „къси отскоци” съгласни „ксск” (171). Той е жанрът на прехода, инспириран от музата на прехода, чиито атрибути рендето, месомелачката, бургията или ядрено вещество извършват прехода не като прехождане, а като тотален срив в системата.
         Жанровите трансформации – Орфеевото бдение и изкарване на сенките на мъртвите и спящите и превръщането им в писмо в три след полунощ от „Навсякъде“; елегичното влечение наобратно към Темискира, „но който по обратен път влече, веднъж посочва/ и повече назад не се обръща” (“Тракийската принцеса”, 55) в жест обратен на Орфеевото обръщане назад в „Скърби и безместия”; процепът в съня на мъжа-смърт, който „[o]бръща колосания си гръб и пак заспива” (81) от „Зирки”; асимволично изкривената стрела в „Амозонки” или обърнатата кула, която разнищва езика назад и надолу; екс-вагинацията, преобърнатото влагалище от „Кратки разкази...”; преобърната наопаки черна дупка на абекта и аперетичността на Зеноновата стрела от „Преход. Лирически абекти”; към изкачването нагоре стълбите на библиотеката (друга вавилонска кула, в която книгите сами се четат?) и политането гърбом „с лице към небето” („Фауст в края на хилядолетието”) в „Отсамни елегии”; както и обръщането чрез загърбването в „Обръщане” – са все жанрови промени, който целят да се врежат със стрела в сърцето на настоящето.

         3. Писмото: стихиите и прорезите на езика

         Обръщането към Темискира става посредством гънките и прорезите от мълчание и празнота, зазидани в нея. „Градът на амазонките“ трябва да бъде четена и през обратите, които езикът извършва в стихосбирката. Ритмическите, реторическите и синтактични извивки, върволици, разклонени пътеки и спирални усуквания на стиха задават една многомерно пространство, изкривяващо осите на пространство – време, засмукващо погледи, думи, тела, поети, фабули в небивала градивна сплав. Тези сгъвки, които остават в стихотворенията, идват от реториката на твърденето чрез постоянното питане, отправено към някаква космична инстанция, междуметийните възклицания („ах, хубав е”; „ах, добре е”, „[а]х, Темискира!”); разслоените гласове, както и от синтактичните напластявания, последвани от резки прекъсвания. Така писмото оставя своите празноти, където да изригват стихиите на езика, да се врязват и прекъсват всеки символичен и гравитационен ред, същевременно взривявайки точката на реалното.
         „Градът на амазонките“ внимателно напластява в себе си книги, жанрове, времена и синтактични плоскости, запазвайки между тях правото за прорезите, сривовете и свивките на езика, които да засучат пластовете един в друг, нагъвайки пространството на поезията. Тези прорези, които градът зазижда в себе си, дават възможност за отскоците и проглеждания, вътрешните обрати на стихосбирката, те вероятно пазят и пробивите към следващите поетични книги, тъй като предаването нататък е вече дадено.

---

   Миглена Николчина. Градът на амазонките. Изд. „Жанет-45”. Пловдив, 2008