В куфара на моята obscura
всички са заключени.

Воайорът и без това не е пасивен наблюдател,
нито е единственият, който наблюдава –
портите на времето се свиват и разтягат
в най-естествения ход от всички входове.
Труп до труп са неговите погледи,
щракват в капана му и най-добрите –
все пак трябва да се фабрикуват спомени.

Някои се усмихват: свян в шепите,
други дават знак, че знаят:
винаги сме голи – с шапките и с обувките,
в негатива скришните ни помисли се проявяват,
тъй че нека знае – знаем –
и да видим хищно как ни гълта с очите.

Нека той ги гледа, аз го гледам.
В упор стрелям,
фотоапаратът мигва,

пренавивам бавно лентата.

върни се | продължи